сряда, 16 септември 2009 г.
петък, 11 септември 2009 г.
KОСТАС МОНТИС
Kостас Монтис е роден през 1914 г. във Фамагуста. Участва още като ученик в борбата за независимост на Кипър срещу колониалната власт. Завършва право в Атина. Не е упражнявал професията на юрист, тъй като не му го позволява тогавашното английско правителство. Работил е като преподавател, журналист, държавен служител.
Автор е на 30 стихосбирки (издадени между 1934 и 1996 г.), на пет сборника с разкази и на романа “Господарят Батиста и останалото”. Писал е текстове за театъра и е превел на кипърски диалект пиесите “Лизистрата” и “Мира” на Аристофан.
Книгата, която го прави известен и го налага като един от най-значимите гласове в съвременната гръцка литература, е стихосбирката “Мигове” (1958 г.). Монтис създава собствен, уникален стил в поезията, където уроците на Кавафис и лаконичната изчистеност на изказа в древната епиграма се съчетават с един осъзнато детски, овладяно наивистичен поглед към света и малките неща от всекидневието. Именно малките неща създават големите открития в поезията му. Фокусира вниманието си върху мимолетното, отсеначното, почти незабележимия детайл, върху всеизвестното и повторяемото, откроявайки го, рамкирайки го и придавайки му стойността на философско прозрение.
Носител на множество награди в Кипър, в Гърция и по света, както и на титлата “Poet Laurete”, присъдена от “World Academy of Arts”. През 1997 г. получава званието “Doctor honoris cauza” от Философския факултет на Кипърския университет. През 1999 г. е предложен за Нобелова награда.
Поетът Костас Монтис почина на 2. III. 2004 г., малко след навършването на деветдесетгодишнината си.
Протагор, синът на Демотел
Подарено на сър Антъни Идън
Протагор, синът на Демотел,
млад и с бъдеще оратор в агората,
ги беше убедил безпрекословно да отхвърлят
иначе съвсем разумното и справедливо
и толкова учтиво изложено и със смирение
искане на аматунтийците,
и не защото би било сериозна загуба,
ако Саламин направеше една отстъпка,
а защото, въпросът бе, както им каза,
че аматунтийците ще свикнат с това да имат искания
и тъй начесто и безспир
ще предявяват все нови и нови,
все по-малко разумни и справедливи,
все по-малко със учтивост и смирение изложени.
Това бе възглед убедителен и силен,
показващ виртуозност в политиката
и саламинците веднага го приеха.
Но за тяхно и на Протагор нещастие
(каква злочестина, при първата му още реч!),
миролюбивите и кротки аматунтийци,
които нивга и за нищо не бяха вдигали оръжие,
този път - и странно как
по повод толкова нищожно искане -
решиха да се борят.
И така всесилните граждани на Саламин,
при все че нямаха, разбира се, защо да се страхуват
от подобен сблъсък,
силно се обезпокоиха,
защото - дългият им опит го подсказваше -
разбраха, че ако аматунтийците усетят,
че не е чак толкоз трудно да се бориш,
дори да бъдат победени, отново ще опитат
и все по-често срещу тях ще се бунтуват
дали след всяко ново искане,
дори най-дребното,
дали дори и без да има искане.
И какъв ли пример ще дадат на другите.
Затова и кариерата
на Протагор, сина на Демотел,
безславно свърши още със започването си
и трудно днес ще срещнеш неговото име
дори във второстепенните текстове
от древен Кипър.
Сърцето
Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност,
да удря по стените,
усещайки,
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.
Петли
На поета
Тасос Стефанидис
с много обич
Ние общоизвестните “хора”
кога сме се събудили сутрин като тях
да посрещнем слънцето,
ние общоизвестните “хора”
кога сме се събудили сутрин като тях
а крещим с цяло гърло за слънцето,
да прегракнем за слънцето,
да ни чуе цялата махала.
Тези есенни листа
Тези есенни листа, които покриха земята,
ако можеха да не падат тъй безразборно,
да не падат с такава апатия,
да не бъдат толкова обърнат гръб,
толкова вдигнати рамене,
толкова край.
Въпросът е...
Не възразявам, може би да имаш право,
че “по-добре е да не дойде влакът”,
че “по-добре е да останем”.
Въпросът е обаче,
че на мястото, където се намираме,
се чакат влакове,
въпросът е, че точно това място
мястото за чакане на влакове.
Спомени
Колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате,
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
превод Яна Букова
Автор е на 30 стихосбирки (издадени между 1934 и 1996 г.), на пет сборника с разкази и на романа “Господарят Батиста и останалото”. Писал е текстове за театъра и е превел на кипърски диалект пиесите “Лизистрата” и “Мира” на Аристофан.
Книгата, която го прави известен и го налага като един от най-значимите гласове в съвременната гръцка литература, е стихосбирката “Мигове” (1958 г.). Монтис създава собствен, уникален стил в поезията, където уроците на Кавафис и лаконичната изчистеност на изказа в древната епиграма се съчетават с един осъзнато детски, овладяно наивистичен поглед към света и малките неща от всекидневието. Именно малките неща създават големите открития в поезията му. Фокусира вниманието си върху мимолетното, отсеначното, почти незабележимия детайл, върху всеизвестното и повторяемото, откроявайки го, рамкирайки го и придавайки му стойността на философско прозрение.
Носител на множество награди в Кипър, в Гърция и по света, както и на титлата “Poet Laurete”, присъдена от “World Academy of Arts”. През 1997 г. получава званието “Doctor honoris cauza” от Философския факултет на Кипърския университет. През 1999 г. е предложен за Нобелова награда.
Поетът Костас Монтис почина на 2. III. 2004 г., малко след навършването на деветдесетгодишнината си.
Протагор, синът на Демотел
Подарено на сър Антъни Идън
Протагор, синът на Демотел,
млад и с бъдеще оратор в агората,
ги беше убедил безпрекословно да отхвърлят
иначе съвсем разумното и справедливо
и толкова учтиво изложено и със смирение
искане на аматунтийците,
и не защото би било сериозна загуба,
ако Саламин направеше една отстъпка,
а защото, въпросът бе, както им каза,
че аматунтийците ще свикнат с това да имат искания
и тъй начесто и безспир
ще предявяват все нови и нови,
все по-малко разумни и справедливи,
все по-малко със учтивост и смирение изложени.
Това бе възглед убедителен и силен,
показващ виртуозност в политиката
и саламинците веднага го приеха.
Но за тяхно и на Протагор нещастие
(каква злочестина, при първата му още реч!),
миролюбивите и кротки аматунтийци,
които нивга и за нищо не бяха вдигали оръжие,
този път - и странно как
по повод толкова нищожно искане -
решиха да се борят.
И така всесилните граждани на Саламин,
при все че нямаха, разбира се, защо да се страхуват
от подобен сблъсък,
силно се обезпокоиха,
защото - дългият им опит го подсказваше -
разбраха, че ако аматунтийците усетят,
че не е чак толкоз трудно да се бориш,
дори да бъдат победени, отново ще опитат
и все по-често срещу тях ще се бунтуват
дали след всяко ново искане,
дори най-дребното,
дали дори и без да има искане.
И какъв ли пример ще дадат на другите.
Затова и кариерата
на Протагор, сина на Демотел,
безславно свърши още със започването си
и трудно днес ще срещнеш неговото име
дори във второстепенните текстове
от древен Кипър.
Сърцето
Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност,
да удря по стените,
усещайки,
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.
Петли
На поета
Тасос Стефанидис
с много обич
Ние общоизвестните “хора”
кога сме се събудили сутрин като тях
да посрещнем слънцето,
ние общоизвестните “хора”
кога сме се събудили сутрин като тях
а крещим с цяло гърло за слънцето,
да прегракнем за слънцето,
да ни чуе цялата махала.
Тези есенни листа
Тези есенни листа, които покриха земята,
ако можеха да не падат тъй безразборно,
да не падат с такава апатия,
да не бъдат толкова обърнат гръб,
толкова вдигнати рамене,
толкова край.
Въпросът е...
Не възразявам, може би да имаш право,
че “по-добре е да не дойде влакът”,
че “по-добре е да останем”.
Въпросът е обаче,
че на мястото, където се намираме,
се чакат влакове,
въпросът е, че точно това място
мястото за чакане на влакове.
Спомени
Колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате,
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
превод Яна Букова
четвъртък, 10 септември 2009 г.
Мелодия
Сред поразителна красота, като украшение в златиста гора, под лунна светлина, до огледална вода живее Мелодия. Тя не е богиня. Тя е ефирно създание - майка на всички звуци. Домът й е изграден като готическа катедрала от светла тишина.
Самотна е. Човешките умове боледуват. Възприемат я изкривено, затъмнена. Хората наричат шумовете с нейното име, търсят ги и ги почитат в ритуали - когато са заедно, когато са сами.
Музиката изтънява, избледнява, забравят я. Заболелите умове не могат вече да общуват с нея. Тя търси някой да ги излекува, да им покаже пътя до нейното фино измерение, да ги научи отново да слушат.
Изпраща духовете на звуците да си проправят път през шума и да намерят онези, достойни да учат останалите.
Духовете на звуците са полупрозрачни, ефирни. Чувстват се добре в гората. Трептят. Миришат на тишина, на април и на юни. Всеки от тях пее с глас, изтъкан от нишки от първичната музика, тази от сътворението на света. Усещат дарените, които носят хармонията в душата си. Танцуват около тях.
Шумовете са техните не-аз, необходимите за баланса на нещата анти-звуци. Те са мътни и сивкави. Миришат на град и автобуси. Обичат да живеят близо до хората.
Духовете на звуците се нуждаят от будни умове - да търсят път към фините измерения и да носят дара на Мелодия в себе си. Такива, които приласкават музиката в очите и пръстите си, в гласовете и стъпките си. Понякога намират дарените. Засаждат в умовете им семената на мечтите и ги отглеждат с магичните си песни.
Децата на Мелодия започват да мечтаят. За вълшебни гори, озарени от светлина. За звуците на ефирните измерения. За пътища, неопознати досега. За фино настроени сетива, с които да общуват извън шумния свят. За своята собствена приказка.
Ето едно от тези деца. Вижте го. Стои на горската пътека и в косата му играят и пеят слънчеви зайчета. То чува звука на лъчите, но още не го знае. Очите му блестят с мекотата на златисто-зелената гора. Ръцете му търсят да създават звуци. Жестовете му галят треви, пеперуди, оформят въздуха около себе си в музика. Устните му мълвят мелодии. Умът му търси път. То сънува славеите нощем, обича горската тишина, натежала от ефирни присъствия, аха да досегне танцуващите около него духове на звуците... и се отдръпва... Това дете играе с елфи в сънищата си, диша красота и броди по пътеките към златистата гора, към спокойната вода, към Мелодия.
Тя му праща капки вдъхновение – да осветяват пътя му. Води го към себе си капка по капка. Чака то да разбере дара си, да опознае ефира в себе си. Да узрее, да учи и лекува умовете, да бъде нишка между сетивния свят и другия – на хармониите и енергиите.
Детето на Мелодия стои и се вслушва в себе си. От него струи светлина. То расте. Учи се да споделя, да води, да дава. Блести. Все по-ефирно. Звучи.
Гората пак е тиха, с един тон по-златиста.
Самотна е. Човешките умове боледуват. Възприемат я изкривено, затъмнена. Хората наричат шумовете с нейното име, търсят ги и ги почитат в ритуали - когато са заедно, когато са сами.
Музиката изтънява, избледнява, забравят я. Заболелите умове не могат вече да общуват с нея. Тя търси някой да ги излекува, да им покаже пътя до нейното фино измерение, да ги научи отново да слушат.
Изпраща духовете на звуците да си проправят път през шума и да намерят онези, достойни да учат останалите.
Духовете на звуците са полупрозрачни, ефирни. Чувстват се добре в гората. Трептят. Миришат на тишина, на април и на юни. Всеки от тях пее с глас, изтъкан от нишки от първичната музика, тази от сътворението на света. Усещат дарените, които носят хармонията в душата си. Танцуват около тях.
Шумовете са техните не-аз, необходимите за баланса на нещата анти-звуци. Те са мътни и сивкави. Миришат на град и автобуси. Обичат да живеят близо до хората.
Духовете на звуците се нуждаят от будни умове - да търсят път към фините измерения и да носят дара на Мелодия в себе си. Такива, които приласкават музиката в очите и пръстите си, в гласовете и стъпките си. Понякога намират дарените. Засаждат в умовете им семената на мечтите и ги отглеждат с магичните си песни.
Децата на Мелодия започват да мечтаят. За вълшебни гори, озарени от светлина. За звуците на ефирните измерения. За пътища, неопознати досега. За фино настроени сетива, с които да общуват извън шумния свят. За своята собствена приказка.
Ето едно от тези деца. Вижте го. Стои на горската пътека и в косата му играят и пеят слънчеви зайчета. То чува звука на лъчите, но още не го знае. Очите му блестят с мекотата на златисто-зелената гора. Ръцете му търсят да създават звуци. Жестовете му галят треви, пеперуди, оформят въздуха около себе си в музика. Устните му мълвят мелодии. Умът му търси път. То сънува славеите нощем, обича горската тишина, натежала от ефирни присъствия, аха да досегне танцуващите около него духове на звуците... и се отдръпва... Това дете играе с елфи в сънищата си, диша красота и броди по пътеките към златистата гора, към спокойната вода, към Мелодия.
Тя му праща капки вдъхновение – да осветяват пътя му. Води го към себе си капка по капка. Чака то да разбере дара си, да опознае ефира в себе си. Да узрее, да учи и лекува умовете, да бъде нишка между сетивния свят и другия – на хармониите и енергиите.
Детето на Мелодия стои и се вслушва в себе си. От него струи светлина. То расте. Учи се да споделя, да води, да дава. Блести. Все по-ефирно. Звучи.
Гората пак е тиха, с един тон по-златиста.
понеделник, 7 септември 2009 г.
bull shit!!!
Неделя вечер. Прибрах се около осем часа след двудневна разходка из Габровския балкан. Усетих спокойния домашен уют, близостта с книгите, и предстоящото удоволствие, че ще спя в собственото си легло. Вече си бях свалила грима и се канех да си лягам, когато чух да се чука на вратата. Станах с неприятното усещане от това, че ми се нарушава спокойствието. Погледнах през шпионката. Беше съседът. Рядко го засичах в асансьора или на входната врата. Знаех, че е разведен. Имаше обичайния вид на занемарен мъж.
Прегърбен, сякаш изпитваше неудобство от високия си ръст. Инстиктивно реших да не му отварям. Но после забелязах, че е сресал по различен начин, без път, току-що измитата си сива коса, и помислих колко ли време е прекарал в грижи за външния си вид, докато се престраши да застане пред вратата ми. Оцених и това, че почука с пръсти, за да не подразни кучето, ако беше натиснал звънеца. Отключих.
Показа ми веднага с неуверен жест ледена бутилка бяло вино, съдейки по етикета - специално. Мразех бяло вино - от него ме боли главата.
Сви рамене, без да каже нито дума, стоеше на входа с бутилката, вече цялата запотена. Поех я с вяло "Благодаря", посочих дневната, отидох в кухнята да потърся тирбушон. Когато се върнах, той седеше на дивана. Напълних му чашата и казах:
- Пиеш и ще те помоля да не се застояваш, защото утре ми е натоварен ден и мисля да си лягам по-рано. Уморена съм.
Той само кимна с притеснен вид, но сигурно си помисли, че не говоря напълно сериозно, очакваше да стана по-гостоприемна, по-снизходителна.
Стори ми се безсмислено да му обяснявам каквото и да било и неприкрито си се прозявах, а той нещо ми говореше. Не изпитвах ни най-малко чувство на симпатия. И така и не разбрах как намерих смелост да му кажа, че нямам никакво желание да си общуваме и че така ще бъде и занапред. Че не е мой тип, че си имам достатъчно ангажименти и не го виждам изобщо да се впише по никакъв начин в живота ми. Дори не сметнах за необходимо да му пояснявам, че си имам сериозна връзка. И в същото това време си мислех, че ние хората - понякога сме добри, а друг път - непоносими. Че може би съм прекалено жестока с този самотен мъж, но наистина не можех да крия досадата си и май като че не ми пукаше, той какво ще си помисли.
Стори ми се наранен от тези мои думи и попита с тревога:
- Съвсем ли нямам шанс?
Кимнах. Опитах се да се усмихна, така че да го приеме просто като не особено важна случка.
Остави чашата и стана. Усмихна се накриво, завъртя недоверчиво глава. Измърмори:
- Не си по-различна от бившата ми жена, впрочем така си и мислех.
Тръгна към вратата. Последвах го вяло.
Развоят на вечерта ми развали настроението. Реших да сведа до минимум контактите си с него. Вече не ми се четеше и книга. И сънят ми избяга.
Все пак се питам, какво кара мъжете да не виждат когато са нежелани, или просто си опитват при всички обстоятелства - bull shit!!!
Прегърбен, сякаш изпитваше неудобство от високия си ръст. Инстиктивно реших да не му отварям. Но после забелязах, че е сресал по различен начин, без път, току-що измитата си сива коса, и помислих колко ли време е прекарал в грижи за външния си вид, докато се престраши да застане пред вратата ми. Оцених и това, че почука с пръсти, за да не подразни кучето, ако беше натиснал звънеца. Отключих.
Показа ми веднага с неуверен жест ледена бутилка бяло вино, съдейки по етикета - специално. Мразех бяло вино - от него ме боли главата.
Сви рамене, без да каже нито дума, стоеше на входа с бутилката, вече цялата запотена. Поех я с вяло "Благодаря", посочих дневната, отидох в кухнята да потърся тирбушон. Когато се върнах, той седеше на дивана. Напълних му чашата и казах:
- Пиеш и ще те помоля да не се застояваш, защото утре ми е натоварен ден и мисля да си лягам по-рано. Уморена съм.
Той само кимна с притеснен вид, но сигурно си помисли, че не говоря напълно сериозно, очакваше да стана по-гостоприемна, по-снизходителна.
Стори ми се безсмислено да му обяснявам каквото и да било и неприкрито си се прозявах, а той нещо ми говореше. Не изпитвах ни най-малко чувство на симпатия. И така и не разбрах как намерих смелост да му кажа, че нямам никакво желание да си общуваме и че така ще бъде и занапред. Че не е мой тип, че си имам достатъчно ангажименти и не го виждам изобщо да се впише по никакъв начин в живота ми. Дори не сметнах за необходимо да му пояснявам, че си имам сериозна връзка. И в същото това време си мислех, че ние хората - понякога сме добри, а друг път - непоносими. Че може би съм прекалено жестока с този самотен мъж, но наистина не можех да крия досадата си и май като че не ми пукаше, той какво ще си помисли.
Стори ми се наранен от тези мои думи и попита с тревога:
- Съвсем ли нямам шанс?
Кимнах. Опитах се да се усмихна, така че да го приеме просто като не особено важна случка.
Остави чашата и стана. Усмихна се накриво, завъртя недоверчиво глава. Измърмори:
- Не си по-различна от бившата ми жена, впрочем така си и мислех.
Тръгна към вратата. Последвах го вяло.
Развоят на вечерта ми развали настроението. Реших да сведа до минимум контактите си с него. Вече не ми се четеше и книга. И сънят ми избяга.
Все пак се питам, какво кара мъжете да не виждат когато са нежелани, или просто си опитват при всички обстоятелства - bull shit!!!
неделя, 6 септември 2009 г.
"Кабаре" (1972)
" - Коя е Сали?
- О, забравих, че не познаваш Сали. Тя може да се отбие днес следобед.
- Симпатична ли е?
- Прекрас-на! Мисля, че съм луд по нея.
- А коя е? С какво се занимава?
- Англичанка е. Актриса. Пее..... Страхотна е, честна дума!
- Всъщност има и малко френска кръв. Майка й е била французойка.
Няколко минути по-късно пристигна и самата Сали...
Беше облечена в черна копринена рокля с пелеринка на раменете, а на главата си имаше малка шапчица като на паж, закачливо килната на една страна.
Имаше смарагдовозелен маникюр - много несполучливо избран цвят, тъй като привличаше вниманието върху ръцете й, силно потъмнели от цигарите и мръсни като на малко момиченце.
Беше достатъчно мургава. Имаше дълго и слабо лице, напудрено с мъртвешки бяла пудра, и огромни кафяви очи.
След няколко дни Фриц ме заведе да чуя как пее Сали.
"Лейди Уиндърмиър" беше най-обикновен бар с претенции за художественост. Стените бяха покрити със скици, нарисувани върху листите за меню, карикатури и театрални снимки с автографи.
Много бях любопитен да видя как ще се държи Сали. Не зная по каква причина си представях, че ще бъде много нервна, но тя изглеждаше съвсем спокойна. Имаше учудващо дълбок дрезгав глас. Пееше лошо, без никакво чувство, с безжизнено отпуснати ръце, но въпреки това изпълнението й беше по своему ефектно заради изумителната й външност и изражението, с което казваше, че пет пари не дава за това какво мислят хората за нея. Небрежно и с усмивка, която казваше " то си е ваша работа", тя пееше:
Сега зная защо мама
ме караше да бъда вярна;
гласеше ме за някой
точно като тебе.
Тя наистина беше красива с тази нейна малка главица, огромни очи и изящно носле и толкова
смешно показваше, че съзнава всичко това"
С гениална хореография, с гениална режисура и с тъжно-сатирично прозрение за живота като кабаре, филмът възкресява епохата на зараждащия се фашизъм в Берлин в началото на 30-те години на миналия век.
Сюжетът на Кабаре е реалистичен, сериозен и без хепиенд, което не е чак толкова изненадващо, ако имате някакви познания по история и знаете какво е ставало в Берлин в този исторически период.
Браян (Майкъл Йорк) е млад англичанин, пристигнал в Берлин през 1931 г. и издържащ се с даване на уроци по английски. При пристигането си той среща Сали (Лайза Минели), певица в нощен клуб, и между двамата веднага се завързва приятелство, което скоро прераства в нещо повече. Така започва един от най-известните мюзикъли в киноисторията и може би най-новаторския от тях.
Една от основните отличителни черти на Кабаре е, че всичките музикални номера са изпълнени на сцената на нощния клуб на Сали с изключение на Tomorrow belongs to me, която също обаче се случва на логично място, без да се намалява правдоподобността. Това е едно гениално решение на Боб Фос, което спомага много за постигането на търсената реалистична и мрачна атмосфера, без от това да пострада музикалната част. Песните, изпълнени от Минели, са до една прекрасни и като текст, и като музика, и като изпълнение. Те са интегрирани изключително добре в тъканта на филма, като допълват сюжета или търсеното внушение. Липсва често срещаното при мюзикълите явление да се включи дадена песен, защото е добра сама по себе си, макар и да не пасва на цялостната атмосфера или сюжет. Тези, изпълнени от Джоел Грей, не са толкова добри, но са забавни и са точно този тип вулгарни песни, които са на място в един берлински нощен клуб от тази епоха. Tomorrow belongs to me пък е най-смразяващата музикална сцена в историята на мюзикълите и в някакви си 3 минути демонстрира ясно и въздействащо защо и как нацистите са станали толкова популярни сред германския народ.
The sun on the meadow is summery warm
The stag in the forest runs free
But gathered together to greet the storm
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
The branch on the linden is leafy and green
The Rhine gives it's gold to the sea
But somewhere a glory awaits unseen
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
The babe in his cradle is closing his eyes
The blossom embraces the bee
But soon says the whisper, arise, arise
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
Now Fatherland, Fatherland, show us the sign
Your children have waited to see
The morning will come when the world is mine
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
"Кабаре"
(1972)
Един от най-великолепните мюзикъли на всички времена с участието на гениалните JOEL GRAY и LIZA MINNELLI “Кабаре” е отличен с цели 8 “Оскар-а”, към които се прибавят и 3 “Златни глобуса”, и десетки други награди – общо 31, плюс 13 номинации.
Песните на Лайза Минели са толкова добре изпяти, че това е направило саундтрака към Кабаре легендарен.
От гледна точка на киноисторията най-важната роля на Кабаре е, че той показва нагледно как мюзикълът може да е нещо съвсем различно от лековато развлечение, без качеството да пострада, дори напротив.
- О, забравих, че не познаваш Сали. Тя може да се отбие днес следобед.
- Симпатична ли е?
- Прекрас-на! Мисля, че съм луд по нея.
- А коя е? С какво се занимава?
- Англичанка е. Актриса. Пее..... Страхотна е, честна дума!
- Всъщност има и малко френска кръв. Майка й е била французойка.
Няколко минути по-късно пристигна и самата Сали...
Беше облечена в черна копринена рокля с пелеринка на раменете, а на главата си имаше малка шапчица като на паж, закачливо килната на една страна.
Имаше смарагдовозелен маникюр - много несполучливо избран цвят, тъй като привличаше вниманието върху ръцете й, силно потъмнели от цигарите и мръсни като на малко момиченце.
Беше достатъчно мургава. Имаше дълго и слабо лице, напудрено с мъртвешки бяла пудра, и огромни кафяви очи.
След няколко дни Фриц ме заведе да чуя как пее Сали.
"Лейди Уиндърмиър" беше най-обикновен бар с претенции за художественост. Стените бяха покрити със скици, нарисувани върху листите за меню, карикатури и театрални снимки с автографи.
Много бях любопитен да видя как ще се държи Сали. Не зная по каква причина си представях, че ще бъде много нервна, но тя изглеждаше съвсем спокойна. Имаше учудващо дълбок дрезгав глас. Пееше лошо, без никакво чувство, с безжизнено отпуснати ръце, но въпреки това изпълнението й беше по своему ефектно заради изумителната й външност и изражението, с което казваше, че пет пари не дава за това какво мислят хората за нея. Небрежно и с усмивка, която казваше " то си е ваша работа", тя пееше:
Сега зная защо мама
ме караше да бъда вярна;
гласеше ме за някой
точно като тебе.
Тя наистина беше красива с тази нейна малка главица, огромни очи и изящно носле и толкова
смешно показваше, че съзнава всичко това"
С гениална хореография, с гениална режисура и с тъжно-сатирично прозрение за живота като кабаре, филмът възкресява епохата на зараждащия се фашизъм в Берлин в началото на 30-те години на миналия век.
Сюжетът на Кабаре е реалистичен, сериозен и без хепиенд, което не е чак толкова изненадващо, ако имате някакви познания по история и знаете какво е ставало в Берлин в този исторически период.
Браян (Майкъл Йорк) е млад англичанин, пристигнал в Берлин през 1931 г. и издържащ се с даване на уроци по английски. При пристигането си той среща Сали (Лайза Минели), певица в нощен клуб, и между двамата веднага се завързва приятелство, което скоро прераства в нещо повече. Така започва един от най-известните мюзикъли в киноисторията и може би най-новаторския от тях.
Една от основните отличителни черти на Кабаре е, че всичките музикални номера са изпълнени на сцената на нощния клуб на Сали с изключение на Tomorrow belongs to me, която също обаче се случва на логично място, без да се намалява правдоподобността. Това е едно гениално решение на Боб Фос, което спомага много за постигането на търсената реалистична и мрачна атмосфера, без от това да пострада музикалната част. Песните, изпълнени от Минели, са до една прекрасни и като текст, и като музика, и като изпълнение. Те са интегрирани изключително добре в тъканта на филма, като допълват сюжета или търсеното внушение. Липсва често срещаното при мюзикълите явление да се включи дадена песен, защото е добра сама по себе си, макар и да не пасва на цялостната атмосфера или сюжет. Тези, изпълнени от Джоел Грей, не са толкова добри, но са забавни и са точно този тип вулгарни песни, които са на място в един берлински нощен клуб от тази епоха. Tomorrow belongs to me пък е най-смразяващата музикална сцена в историята на мюзикълите и в някакви си 3 минути демонстрира ясно и въздействащо защо и как нацистите са станали толкова популярни сред германския народ.
The sun on the meadow is summery warm
The stag in the forest runs free
But gathered together to greet the storm
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
The branch on the linden is leafy and green
The Rhine gives it's gold to the sea
But somewhere a glory awaits unseen
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
The babe in his cradle is closing his eyes
The blossom embraces the bee
But soon says the whisper, arise, arise
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
Now Fatherland, Fatherland, show us the sign
Your children have waited to see
The morning will come when the world is mine
Tomorrow belongs to me
Tomorrow belongs to me
"Кабаре"
(1972)
Един от най-великолепните мюзикъли на всички времена с участието на гениалните JOEL GRAY и LIZA MINNELLI “Кабаре” е отличен с цели 8 “Оскар-а”, към които се прибавят и 3 “Златни глобуса”, и десетки други награди – общо 31, плюс 13 номинации.
Песните на Лайза Минели са толкова добре изпяти, че това е направило саундтрака към Кабаре легендарен.
От гледна точка на киноисторията най-важната роля на Кабаре е, че той показва нагледно как мюзикълът може да е нещо съвсем различно от лековато развлечение, без качеството да пострада, дори напротив.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
