Мелодия

Сред поразителна красота, като украшение в златиста гора, под лунна светлина, до огледална вода живее Мелодия. Тя не е богиня. Тя е ефирно създание - майка на всички звуци. Домът й е изграден като готическа катедрала от светла тишина.

Самотна е. Човешките умове боледуват. Възприемат я изкривено, затъмнена. Хората наричат шумовете с нейното име, търсят ги и ги почитат в ритуали - когато са заедно, когато са сами.
Музиката изтънява, избледнява, забравят я. Заболелите умове не могат вече да общуват с нея. Тя търси някой да ги излекува, да им покаже пътя до нейното фино измерение, да ги научи отново да слушат.

Изпраща духовете на звуците да си проправят път през шума и да намерят онези, достойни да учат останалите.

Духовете на звуците са полупрозрачни, ефирни. Чувстват се добре в гората. Трептят. Миришат на тишина, на април и на юни. Всеки от тях пее с глас, изтъкан от нишки от първичната музика, тази от сътворението на света. Усещат дарените, които носят хармонията в душата си. Танцуват около тях.
Шумовете са техните не-аз, необходимите за баланса на нещата анти-звуци. Те са мътни и сивкави. Миришат на град и автобуси. Обичат да живеят близо до хората.

Духовете на звуците се нуждаят от будни умове - да търсят път към фините измерения и да носят дара на Мелодия в себе си. Такива, които приласкават музиката в очите и пръстите си, в гласовете и стъпките си. Понякога намират дарените. Засаждат в умовете им семената на мечтите и ги отглеждат с магичните си песни.

Децата на Мелодия започват да мечтаят. За вълшебни гори, озарени от светлина. За звуците на ефирните измерения. За пътища, неопознати досега. За фино настроени сетива, с които да общуват извън шумния свят. За своята собствена приказка.

Ето едно от тези деца. Вижте го. Стои на горската пътека и в косата му играят и пеят слънчеви зайчета. То чува звука на лъчите, но още не го знае. Очите му блестят с мекотата на златисто-зелената гора. Ръцете му търсят да създават звуци. Жестовете му галят треви, пеперуди, оформят въздуха около себе си в музика. Устните му мълвят мелодии. Умът му търси път. То сънува славеите нощем, обича горската тишина, натежала от ефирни присъствия, аха да досегне танцуващите около него духове на звуците... и се отдръпва... Това дете играе с елфи в сънищата си, диша красота и броди по пътеките към златистата гора, към спокойната вода, към Мелодия.

Тя му праща капки вдъхновение – да осветяват пътя му. Води го към себе си капка по капка. Чака то да разбере дара си, да опознае ефира в себе си. Да узрее, да учи и лекува умовете, да бъде нишка между сетивния свят и другия – на хармониите и енергиите.

Детето на Мелодия стои и се вслушва в себе си. От него струи светлина. То расте. Учи се да споделя, да води, да дава. Блести. Все по-ефирно. Звучи.

Гората пак е тиха, с един тон по-златиста.