bull shit!!!

Неделя вечер. Прибрах се около осем часа след двудневна разходка из Габровския балкан. Усетих спокойния домашен уют, близостта с книгите, и предстоящото удоволствие, че ще спя в собственото си легло. Вече си бях свалила грима и се канех да си лягам, когато чух да се чука на вратата. Станах с неприятното усещане от това, че ми се нарушава спокойствието. Погледнах през шпионката. Беше съседът. Рядко го засичах в асансьора или на входната врата. Знаех, че е разведен. Имаше обичайния вид на занемарен мъж.
Прегърбен, сякаш изпитваше неудобство от високия си ръст. Инстиктивно реших да не му отварям. Но после забелязах, че е сресал по различен начин, без път, току-що измитата си сива коса, и помислих колко ли време е прекарал в грижи за външния си вид, докато се престраши да застане пред вратата ми. Оцених и това, че почука с пръсти, за да не подразни кучето, ако беше натиснал звънеца. Отключих.
Показа ми веднага с неуверен жест ледена бутилка бяло вино, съдейки по етикета - специално. Мразех бяло вино - от него ме боли главата.
Сви рамене, без да каже нито дума, стоеше на входа с бутилката, вече цялата запотена. Поех я с вяло "Благодаря", посочих дневната, отидох в кухнята да потърся тирбушон. Когато се върнах, той седеше на дивана. Напълних му чашата и казах:
- Пиеш и ще те помоля да не се застояваш, защото утре ми е натоварен ден и мисля да си лягам по-рано. Уморена съм.
Той само кимна с притеснен вид, но сигурно си помисли, че не говоря напълно сериозно, очакваше да стана по-гостоприемна, по-снизходителна.
Стори ми се безсмислено да му обяснявам каквото и да било и неприкрито си се прозявах, а той нещо ми говореше. Не изпитвах ни най-малко чувство на симпатия. И така и не разбрах как намерих смелост да му кажа, че нямам никакво желание да си общуваме и че така ще бъде и занапред. Че не е мой тип, че си имам достатъчно ангажименти и не го виждам изобщо да се впише по никакъв начин в живота ми. Дори не сметнах за необходимо да му пояснявам, че си имам сериозна връзка. И в същото това време си мислех, че ние хората - понякога сме добри, а друг път - непоносими. Че може би съм прекалено жестока с този самотен мъж, но наистина не можех да крия досадата си и май като че не ми пукаше, той какво ще си помисли.
Стори ми се наранен от тези мои думи и попита с тревога:
- Съвсем ли нямам шанс?
Кимнах. Опитах се да се усмихна, така че да го приеме просто като не особено важна случка.
Остави чашата и стана. Усмихна се накриво, завъртя недоверчиво глава. Измърмори:
- Не си по-различна от бившата ми жена, впрочем така си и мислех.
Тръгна към вратата. Последвах го вяло.
Развоят на вечерта ми развали настроението. Реших да сведа до минимум контактите си с него. Вече не ми се четеше и книга. И сънят ми избяга.
Все пак се питам, какво кара мъжете да не виждат когато са нежелани, или просто си опитват при всички обстоятелства - bull shit!!!